Едно изказване на министър-председателя Румен Радев по повод срещата му с президента на Украйна отвори отново дебата за АЕЦ „Белене“ и вариантите за изграждане на централата. Позитивното в този дебат е, че най-после след десетилетия лобизъм и надцакване по темата сме много близо до консенсус около това, че са ни нужни 4 работещи реактора. Само двата нови в Козлодуй и само двата в Белене няма да са достатъчни, особено под заплахата за скорошно затваряне на 5 и 6 блок на старата площадка.
Но по темата за бъдещето на ядрената ни енергетика именно опитът от безкрайното забавяне на Белене би трябвало да ни прави, както внимателни, така и много активни. Ако централата беше заработила 2013 – 2015 година, както се планираше, при днешните цени на тока, щеше вече да е изплатена и да сме си гарантирали още десетилетия евтина енергия, както и нужните средства за финансиране на новите блокове в Козлодуй.
Но резултатите от минали грешки в момента не могат да се компенсират бързо. По най-оптимистични оценки реактори в Белене могат да заработят най-рано 2034 или 2035 година, а тези в Козлодуй през 2036 или 2037 година. Но дотук само забавянето в Белене е над 13 години. Към момента инвестицията в нови ядрени мощности с натрупаната инфлация е доста по-скъпа. Идеята да се отделят европейски средства за ренесанса на ядрената енергетика в ЕС е може би единственото разумно нещо, което Европейската комисия е правила през последния четвърт век. Но на този етап ние все още не знаем дали, как, кога, с какви средства и каква технология ще се развива ядрената ни енергетика.
Дори да приемем, че все още се движим по този оптимистичен сценарий, трябва да имаме предвид, че България е поела ангажимент за затваряне на всички въглищни ТЕЦ най-късно до 2038 година. Графикът изглежда много прецизно пресметнат. Вероятно всичко може да се случи по план, но при две условия. Първото условие е 5 и 6-ти блок на АЕЦ Козлодуй да работят поне още 10 години, а най-добре и още 20. Вторият важен момент е по двата проекта за общо четири нови реактора да се работи спрямо възможните срокове. Именно развитието на двата проекта е повод за най-сериозни притеснения – както финансови, така и свързани с технологии и документация.
Позитивното в случая е, че ние във всеки момент имаме ясна представа за десетилетие напред кога и какви нови ядрени мощности можем да очакваме. Работейки по ускоряването на двата проекта, българската държава задължително трябва да се подсигури с „план Б“. Това означава в първия възможен момент, когато се установи забавяне на новите ядрени мощности, да започнат преговори за удължаване на живота на нашите топлоелектрически централи. При негативен сценарий те могат да продължат да бъдат мощности от критична важност.
Европа, както и България, не бива да подценяват усилията на световните лидери Китай и САЩ за запазване и технологично развитие на въглищния сектор и съществуващите ТЕЦ мощности. Дори при най-негативен сценарий след 10 години в САЩ ще оперират ТЕЦ с обща мощност 100 гигавата, което е мощността на 100 реактора като тези в Козлодуй. Въпреки че далеч изостават от лидера Китай, американците също извършват и планират сериозни инвестиции в модернизация на своите ТЕЦ, в технологии за улавяне на въглеродния диоксид и допълнително повишаване на ефективността на централите.
Надпреварата в областта на изкуствения интелект все повече се превръща в надпревара за увеличаване на базовите мощности за производство на ток. Ако извън Европа не цари „ВЕИ отрезвяване“, причината е в това, че „големите играчи“ не са имали и нямат илюзии за това дали, доколко и на каква цена слънчевите панели, перките и батериите могат да заместят АЕЦ и ТЕЦ.
Център за конкурентна икономика и индустрия